Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.12.2015 16:17 - МАЙЧИНА ПЕСЕН
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2302 Коментари: 0 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
   Цялата Земя беше потънала в дълбок сън под тъмната завивка на лятната нощ. Само керемиденият покрив на една малка къщичка грееше ярко, сякаш всички звезди се бяха наговорили да светят точно над него.

     Неочаквано прозорчето на капандурката внимателно изскърца и от него се подаде рус, дълъг перчем, след това две големи черни очи и, накрая, цялата главица на едно момченце. Това беше деветгодишният Любчо, който предпазливо излезе на покрива и приседна до сътворената от него ракета. Тя изглеждаше точно като голям сапунен мехур, също толкова прозрачна и лека, но иначе беше много специална. Любчо можеше да влиза и да излиза от нея без да нарушава стената й и в същото време никой и нищо не можеше да проникне във вътрешността й без разрешението на малчугана.

     Преди да влезе в ракетата, Любчо хвърли поглед наоколо. Почувства се като самотно хлапе, стъпило на безлюдно яркочервено островче, потопено насред безбрежен океан от тъмнина. Звездите бяха толкова далеч! А това, което Любчо щеше да търси, беше още по-далеч… Но той искаше отново да може да посреща деня с усмивка, затова трябваше да се впусне в очакващото го приключение. Обърна се за последен път към прозорчето на капандурката, където примамливо се разливаше меката светлина от детската нощна лампичка.

     - Прощавайте, мили играчки! Прощавайте, весели книжки! – каза Любчо и, незнаещ дали някога пак ще се върне в пъстрата си детска стая, влезе в ракетата.

     Тя не беше голяма. За да се събере в нея, той трябваше да седне и да обхване с ръце обелените си колене. Въпреки това се чувстваше удобно и ето, че пътешествието му започна.

     Сигурно за никого не би било чудно, че Любчо много се страхуваше. Все пак той беше само на девет години. Ето защо, за да събере повече кураж, започна да си пее любимата песничка, която беше научил от майка си:

 

     На покрива качи се ти, дете,

     от там в небето звездно отправи се

     с ракета по-ефирна от перце,

     която направляваш само с мисъл.

 

     Стигни със нея чак накрай света,

     стигни чак там, където няма нищо

     и в миг ще блесне Падаща Звезда,

     излязла от местенцето най-скришно...

 

     Ракетата на малкото момченце се движеше с невероятна скорост, така че едва беше свършил вторият куплет от песента, когато тя стигна до Слънцето.

     - Накъде си се отправило, момче? – попита огнената звезда, на която хем й беше забавно, хем пък се почувства загрижена за това малко човече. – Защо не спиш като всички други деца, а си литнало из Космоса с това крехко мехурче?... Чакай!... Стой! Не приближавай повече, ще изгориш!

     - Ти само гледай! – закани се Любчо и с пълна скорост се вряза в кипящото тяло на Слънцето.

     - Какво ще кажеш за мехурчето сега, а? – смееше се той и се наслаждаваше на огнения спектакъл, който се вихреше от външната страна на ракетата му.

     - Юначага се оказа ти! – въздъхна с облекчение Слънцето и с един огненочервен протуберанс избърса потта от себе си, която беше избила от притеснение. След това, вече по-спокойно, попита:

     - Е, кажи сега, какво дириш насам?

     - Търся Падащата Звезда, Която Носи Всички Звезди Със Себе Си – отвърна Любчо, който беше намалил скоростта и сега си правеше туристически обиколки в и около Слънцето.

     - Не знам да има такова нещо – отвърна то.

     - Че как ще знаеш! – усмихна се малчуганът. – Тя се намира там, където няма нищо.

     - Хм, че аз и за такова място не знам! Пък и… как може нещо да се намира там, където няма нищо?

     - Не ги разбираш ти тези работи! – махна с ръка Любчо и продължи пътя си. Но колкото повече се отдалечаваше от Слънцето, толкова повече не му даваха мира думите, които чу от него. Накрая, обаче, той тръсна глава и реши да вярва на майчината си песен, а не на някакво си Слънце.

     Дълго пътува ракетата на малкия космонавт, профуча покрай безброй планети и звезди, през много космически премеждия премина тя и само благодарение на силната си мисъл момчето успя да запази както нея, така и себе си цели и невредими.

     Любчо разговаря с хиляди слънца, звезди, планети и комети, ала всички те не бяха чували каквото и да било нито за мястото, където няма нищо, нито за Падащата Звезда. Трудно беше за хлапака само с една песен в сърцето да се изправи срещу цялата Вселена и всички нейни обитатели, които не знаеха нищо друго, освен да въртят глави в една посока като шантави. Тежки съмнения се прокраднаха в детската душица и малко оставаше вече те да я прекършат, когато неуморната ракета доближи една голяма, стара-престара планета, отвъд която не се виждаше нищо друго, освен пълен мрак.

     Любчо с надежда намали скоростта и започна да прави бавна обиколка около тази сива дебелана, която приличаше на заспала.

     - Защо след теб не се вижда нищо? – попита я той.

     Вероятно планетата дремеше от доста време, защото когато отвори очи, от клепачите им се посипа прах и пепел.

     - Защото аз съм последната планета, до която достига звездна светлина. Наричат ме Крайната планета – отвърна бавно и спокойно тя.

     - Искаш да кажеш, че ти стоиш на края на света? – извика развълнувано момчето.

     - М-м-м, да-а-а, може и така да се каже.

     - И след теб няма нищо?

     - М-м-м… - направи опит да се замисли Крайната планета. - Това никой не знае. Дори и да има нещо, няма светлина, която то да отрази и така да бъде видяно. А ти, момченце, какво правиш тук, на края на света? Не би ли трябвало да си играеш с играчките, да спиш или да си ядеш закуската?

     - Търся Падащата Звезда, Която Носи Всички Звезди Със Себе Си.

     - Х-м-м… За първи път чувам за подобно нещо.

     - В песента на мама се казва, че мога да я намеря след края на света, там, където няма нищо.

     - М-м-м, х-м-м… За първи път чувам и за подобно място.

     - Не може да бъде! – отчаяно проплака Любчо. – Ти, която стоиш на края на света, дори не си чувала за Звездата?

     - Съжалявам! – каза извинително планетата и понечи да повдигне рамене, но после се сети, че тя всъщност нямаше такива. – Толкова ли е важна тази Звезда?

     - Веднъж мама каза, че който бъде докоснат от Падащата Звезда, тя ще измие праха от очите му и той никога повече няма да се страхува.

     - Че нима ти, който си дошъл чак на края на света и си готов да отидеш и по-нататък, се страхуваш?

     - Страхувам се, разбира се, много дори и точно затова искам да намеря Звездата, защото не искам повече да се страхувам.

     - Х-м-м, м-м-м, х-м-м… - пак се опита планетата да раздвижи заспалия си ум. – А не е ли по-лесно, когато се страхуваш, да си стоиш на сигурно в къщи и да се гушнеш в майка си, която ще те помилва, ще те целуне и ще те утеши, като ти каже, че няма нищо страшно?

     - Вчера мама умря – каза тъжно Любчо и решително ускори ракетата към пространството, намиращо се след края на света.

     - Ти си най-смелото момче, искащо да не се страхува, което съм виждала – извика немощно планетата след отдалечаващата се руса главица, а след това тихо си промърмори:

     - Всъщност, ти си единственото момче, което съм виждала… О-о-ох, ах, ах! – прозина се тя и съжали, че няма ръце и крака, които да протегне. – Бих подремнала още няколко милиона години, ей така, само за малко. Дано никой не ме безпокои пак!

     Любчо се движеше със шеметна скорост и само след секунди Крайната планета напълно се изгуби от погледа му. Вече не се виждаше нищо, наистина нищо, дори пръстът, с който момчето допря носа си. Любчо спря ракетата.

     - Тук трябва да е! – каза си тихо той и нетърпеливо се заоглежда в абсолютния мрак.

     Всъщност не беше съвсем точно да се каже „заоглежда”, защото Любчо се чувстваше така, сякаш на мястото на очите му някой беше сложил черни топчета.

     - Хайде, къде си, къде си! – ставаше все по-нетърпеливо момчето, което усещаше как мракът го притиска отвсякъде, сякаш искаше да го смаже. – Хайде, хайде, нали тук няма нищо, появи се, моля те, това място е по-ужасно от всичко на света!...

     Изведнъж Любчо се сепна: щом като тук, където беше той, нямаше нищо, тогава какво го плашеше толкова, защо се чувстваше той в такава голяма опасност?

     Но тук имаше нещо! Този мрак не беше Нищото, в което момчето трябваше да попадне. Някакъв невидим ситен прашец проникваше дълбоко в него, свиваше стомаха му, стискаше гърлото му, караше сърчицето му да блъска в гърдите като лудо, а тялото му – да трепери от полазилите го ледени тръпки… Любчо напрегна мисълта си с всички сили, за да се освободи от тази задушаваща хватка, но стягащата го катранена мъгла беше толкова силна и толкова неуловима, че само се присмиваше на жалката му съпротива и го оставяше още по-объркан и уплашен.

     - Какво си ти? – извика накрая той и войнствено размаха юмручетата си.

     Тогава безброй тихи, съскащи гласчета започнаха да се блъскат вътре в главата му:

     - Страхът, Страхът, Страхъ-ъ-т, твоят Страх, Стра-а-х, Страх-Страх-Страх…

     - Разкарай се от тук! – изкрещя Любчо.

     Хилядите гласчета се сляха в сипкав, сух глас, който се ронеше като пясък и боцкаше тялото с неприятни тръпки:

     - Невъзможно-о-о! Неизвестното, което те заобикаля, е моето безгранично царство и всеки, дръзнал да навлезе в него, бива безмилостно сломен, всеки негов порив – окончателно прекършен, всяка надежда – навеки пометена… Накрая винаги оставам само аз, а жалките останки на нещастниците, решили да премерят сили с мен, биват завинаги загубени в нечутото, невидяното, неусетеното и непомисленото, с една дума: в моето царство, Неизвестното!

     - Няма да ме спреш! – отвърна твърдо момчето и сърцето му се изпълни с неподозирана дори и за самото него сила. – Стигнах чак до тук! Сега само ти ме делиш от Падащата Звезда и аз ще премина през теб! Тогава никога повече няма да се страхувам и ти няма да имаш никаква власт над мен!

     Гласът изведнъж стана невероятно силен и така гръмотевично разтърси мрака, че Любчо и ракетата му силно завибрираха.

     - Ами давай, малко глупаче, но първо се огледай! Къде ще отидеш? Неизвестното те плаши, нали, а това само ме прави още по-могъщ и по-безкраен. Търсиш падаща звезда, така ли? Не ме разсмивай, малък сополанко! Всички звезди останаха в света, който ти преди малко напусна. А и откъде ще падне тази твоя звезда и върху какво ще падне? Не виждаш ли, че тук няма нищо, освен мен и теб? Така че, откажи се! Поел си в грешна посока. Връщай се, докато е време, защото иначе съвсем ще се омотаеш в мен и никога, ама никога няма да намериш пътя към твоя свят, твоя дом, твоите играчки и твоята майчица, при която бягаш, щом нещо в тъмното шавне!

     - Не мога да се върна назад, защото мама вече я няма, за да ме утешава.

     Гласът отново прие сипкавата си, покриваща с тръпки форма.

     - Горкичкият ти-и-и! Значи за теб вече няма никакво спасение!

     - Не е вярно! – извика Любчо и така скочи, че си удари главата о ракетата – Аз нося в себе си песента на мама, която продължава така…

     И, като подкара ракетата с всички сили навътре в Неизвестното, момчето, треперещо и със сълзи, процеждащи се през стиснатите му клепачи, запя:

 

     Но знай, дете, милувката й топла

     добре я пази Плашещото Прашно.

     Не ще помогнат тук ни плач, ни вопъл,

     а вярата, че няма нищо страшно.

 

     Напредвай ти без лутане излишно,

     навлез във мрака с песен на уста!

     Ах, мястото, където няма нищо

     оказва се в сърцето на  Страха!

 

     Няма страшно,

     няма нищо страшно!

     Сега те гали Падаща Звезда.

     Пада на нощта пердето прашно,

     съмва се и ти си у дома.

    

     Когато песента свърши, Любчо я изпя още веднъж. След това още веднъж и пак, и пак…

     Страхът, омаломощен от нежната мелодия, малко по малко отпусна ледената си хватка, гласът му постепенно заглъхна, а черните му прашинки бавно се разсеяха, докато накрая пространството остана изпълнено единствено с Любовта на майчината песен. Когато беше изпят и последният й тон, за миг момчето увисна в Абсолютното Нищо, а след това усети, че меко се приземява някъде. Щом отвори очи, то видя, че седи на покрива на милата му къщичка. В едната си ръка държеше играчка за правене на сапунени мехури, а в другата – малка пластмасова ракетка.

     - Мамо…толкова те обичам! – каза русокосото хлапаче и силният му плач разтърси крехките му раменца.

     Сега, малко преди да съмне, нощта беше най-тъмна и звездите грееха най-ярко. Те любящо трепкаха над едно керемидено покривче, върху което малко момченце, опряло чело на обелените си колене, едва чуто си повтаряше:

     - Няма страшно, няма нищо страшно…

     То повдигна глава към звездното небе и една последна сълза, по-чиста и от бистрата роса, увисна на дългите му мигли, след което падна на бузката му, спусна се по нея, за миг се задържа на ръба й и, отразяваща и носеща всички звезди със себе си, полетя надолу, също като падаща звезда.

     А след това съмна и Слънцето изгря.




Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 51919
Постинги: 161
Коментари: 251
Гласове: 1284
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930