Един ден, малко момиченце, облечено в червена рокличка, спря босите си крачета в топлата майска прах пред стената. Големите му, невероятнозелени очи дълго време се взираха в червените й тухли, като внимателно ги изследваха ту с възхищение, ту с недоумение.
- Хм! – каза накрая то. – Странна работа... Ти си най-прекрасното нещо, което съм срещала в този град, а изглеждаш толкова тъжна. Защо?
Стената се умълча и в крайна сметка нищо не каза.
- Знам как да те освободя от тъгата ти – обади се пак момиченцето.
То извади от джобчето на рокличката си червен пастел и започна да рисува по една сълзичка на всяка тухла от стената, до която можеше да стигне крехката му ръчица.
Стената не беше много голяма, но не беше и много малка, така че, когато приключи с рисуването, момиченцето беше уморено, слънцето вече гъделичкаше покривите на високите блокове, а останалото в детската ръчичка пастелено топченце беше толкова малко, че с него вече просто не можеше да се рисува.
Момиченцето изпуфка, разроши и без това невероятно чорлавата си черна коса и обясни:
- Всеки път, когато се почувстваш тъжна, просто си поплачи с тези сълзички. Те ще отмиват тъгата ти и ти отново ще си весела. Сега ми се струваш много тъжна, така че ще те оставя хубавичко да си поплачеш, а утре пак ще дойда. Хайде, ча-а-о!
Когато червената рокличка на момиченцето като трепкаща пеперудка отлетя зад близкия ъгъл, пастелът по тухлите започна да става хладен и в същото време някак парещ. Стената усети утешителното му докосване и тихичко заплака с всичките си нарисувани сълзи.
На другия ден, когато момиченцето отново дойде, то се усмихна и гласът му радостно се разпръсна о стената:
- Днес вече си весела! Ех, колко хубаво! Искам да чуя как се смееш!
То извади от джобчето на рокличката си нов червен пастел и се зае да рисува по тухлите голяма, широка усмивка, която започваше от единия край на стената и завършваше чак на другия. Ако стената имаше уши, усмивката й щеше да стига тъкмо до тях.
Момиченцето и този път рисува, докато в ръката му остана съвсем мъничко пастелено парченце, което едва се виждаше между трите държащи го пръстчета, но пък дари тухлената си приятелка с най-красивата усмивка на света. То пусна пастеленото топченце в джобчето на рокличката си и каза:
- А сега, ще те науча да се смееш. Непременно трябва да те науча! Да се смееш е толкова хубаво, че аз си се смея просто ей така, заради смеенето.
И момиченцето прихна да се смее. Звънливият му смях се закъдри из въздуха, стигна до стената и започна да я гъделичка със закачливите си пръстчета.
Докато разбере какво става, тухлената дама се поразтрепери, след това се поразтърси, после се пораздруса и накрая неудържимо се разкикоти. Тухлите й така се захоцкаха, че момиченцето се уплаши да не би стената да се разпадне. Смехът, обаче, помете уплахата му и то през весели сълзи извика:
- Направо да се разпаднеш от смях!
И наистина, смехът, който последва след тези думи, беше просто неописуем. Момиченцето падна на земята и, като държеше корема си с ръце, започна да се въргаля насам-натам и да рита с босите си крачета.
Стената реши, че ще е по-добре да не се въргаля, така че остана права на мястото си.
Една бабичка с пазарска чанта в ръка, минаваща покрай веселата, ослепяла и оглушала за всичко наоколо компания, изумено повдигна окапалите си вежди и строго сгълча момиченцето:
- Какво се въргаляш като магаре в прахта бе, дете?!
- Ами, ние тук си се смеем – едва успя да отвърне веселушката.
- Ти акъла си ли си изгубило, момиче? Освен теб, аз другиго тука не виждам.
Бабата махна вяло с ръка и,
- Е-е-ех, ех!...
клатейки глава, продължи да тътри сивите си галоши.
Докато лежеше по гръб на земята, момиченцето си пое няколко пъти дъх и, уморено от рисуването и многото смях, зарея бездънните си зелени очи в необятното синьо небе. Смехът бавно и нежно напусна клепачите му и там останаха да блестят само сълзичките, които една мръсна ръчица набързо избърса.
- Чу ли, бабката не те виждала. Вероятно не е чула и смеха ти... Сигурно, защото е стара, затова. Аз, обаче, те виждам и те чувам, и искам да ти кажа, че с теб ми е много хубаво. Отсега нататък ще ти бъда най-добра приятелка!
След като каза това, момиченцето се изправи, поизтупа рокличката си и извади от джобчето й мъничкото парченце пастел, с което едва нарисува миниатюрно сърчице на една от червените тухли.
- Това е сърцето ми – прошепна момиченцето. – Сега то вече е и твое.
След това се отдалечи на две крачки от стената и гласът му отново зазвъня из въздуха:
- Е, след като вече официално сме приятелки, нека и официално се представим една на друга! Аз съм Момиченцето Със Зелени Очи, а ти коя си?
Отначало стената не отговори нищо, но ето, че след няколко мига момиченцето усети нежни, галещи вълни, които започваха от тухлата с нарисуваното на нея сърце и се разпространяваха из топлия въздух. „Туп – туп, туп – туп...”, пулсираха те и след това то дочу: „Аз съм Стената”, и пак: „Туп – туп, туп – туп, аз съм Стената, туп – туп, туп – туп, аз съм Стената...”
- Разбира се, че си Стената! – викна момиченцето и се плясна по челото. – Как не се сетих! Ех, Стеничке, толкова си мила и добра! Днес чудесно си поиграхме с теб!
Босите крачета направиха две бързи крачки напред и детското телце с разперени ръчички се притисна о червените тухли.
„Туп – туп, туп – туп...”, вибрираше пастеленото сърчице с ритъма на сърчицето в гърдите на момиченцето, „Туп – туп, туп – туп, аз съм Стената, аз съм Стената, аз съм Стената...”.
Но освен Момиченцето Със Зелени Очи, нямаше кой да види, нямаше кой да чуе, нямаше, нямаше кой да разбере, че стената всъщност беше Стената…
На следващата сутрин момиченцето пак дойде при Стената.
- Щом можеш да плачеш, щом можеш да се смееш и щом можеш да играеш с едно малко момиченце, това означава, че ти, Стеничке, вече не си стара.
След като каза това, то извади от джобчето на рокличката си един пастел и започна да рисува по тухлите все неща, които показваха колко млада всъщност беше Стената. Изпод вълшебния пастел се родиха плачещи бебенца, смеещи се бебенца, няколко изгрева с червена дъга над тях, цъфтящи дървета и много пролетни цветя. Когато пастелът стана толкова малък, че с него вече не можеше да се рисува, момиченцето се запиля нанякъде и следобеда пак щръкна пред Стената с нов пастел в ръка.
Този път по червените тухли много деца започнаха веселите си игри: те се гонеха, скачаха на въже, ритаха топки, пускаха хвърчила, караха колела и игрите им нямаха край чак, докато пастелът свърши съвсем.
Момиченцето уморено седна до Стената, облегна гръб о топлите й тухлички и, без да усети, потъна в дълбок сън.
В него то видя Стената – червена, млада, миличка и добричка, винаги готова за игри. Отнякъде се появи безцветен човек, облечен в работнически дрехи и с каска на главата. Грубите му ръце стискаха огромен, тежък чук, а между устните му димеше догаряща цигара.
Човекът хвърли фаса на земята и го смачка с дебелата подметка на обувката си. Той сигурно не беше забелязал, че там, където беше стрил изпушената си цигара, имаше и едно малко парченце червен пастел, което подметката му бе превърнала в сива прах...
- Какво ще стане, ако ударя с чука си тази стена? – попита работникът момиченцето.
- Ще ме заболи – отговори то.
- Че защо? Нали ще ударя стената, а не теб.
- Да, но в нея бие моето сърце.
- И ти ще усетиш болката?
- Да, също толкова силно, колкото, ако удариш мен.
- Хм, глупаво дете си ти! – измърмори безцветният човек и облегна чука на стената. – Чуй един съвет от мен: изстуди малко сърцето си, направи го по-безчувствено, скрий го някъде в гърдите си и така няма да усещаш болка, когато чукът ми разбива тухлите.
Докато говореше, работникът извади от широките си джобове дебели ръкавици и ги сложи на ръцете си.
- Но, ако изстудя сърцето си - промълви момиченцето, – как ще виждам, че тухлите са червени, как ще усещам топлината им, как ще чувам Стената и как ще играя с нея?
Веждите на човека се смръщиха и устата му се озъби в безрадостна усмивка.
- Момиченце, какво те е грижа за някаква сива, бездушна стена?!
- Ти май въобще не разбираш какво ти говоря! – извика момиченцето. – Аз съм Момиченцето Със Зелени Очи. Очите ми са зелени... Зелени са! Някога поглеждал ли си в тях?
- Добре! – ядоса се работникът. – Щом искаш така, играчката ще стане плачка!
Той грабна чука и го засили към Стената...
Изведнъж, стана много шумно и земята се разтрепери. Чукът, работникът и Стената изчезнаха и момиченцето отвори очи.
Беше го събудил грохотът на тежки машини, които навлизаха в малкото кварталче.
- Тези машини идват, за да те съборят! – каза уплашено момиченцето и се притисна цялото о Стената. – Но аз няма да им позволя никога, никога!
Слънцето вече тъжно се скриваше зад покривите на най-високите блокове. Машините спряха някъде в кварталчето и угасиха моторите си.
- Сигурно ще чакат да си тръгна, за да няма кой да те защитава – предположи момиченцето, но нито машините, нито работниците, които идваха с тях, се страхуваха от него. Те просто щяха да започнат работата си на другия ден.
Момиченцето реши тази нощ да остане при Стената. То я милваше, прегръщаше я и нежно й говореше:
- Не се страхувай, Стеничке! Никой няма да ти направи нищо лошо. Аз ще те пазя. Работниците ще разберат... Онзи, в съня ми, беше много глупав, но тези са истински и ще разберат, като им кажа... Толкова те обичам!
Ти винаги си тук и някак все намираш време за мен. Позволяваш ми да те разплача, позволяваш ми да те разсмея, нямаш нищо против да си драскам по теб, дори... прие и сърцето ми... Как да оставя някой да те нарани?
Вижда ли друг, освен теб, че очите ми са зелени, нима вижда някой, освен теб, че цветът на пастелите ми е червен?...
Стената тежко въздъхна и хладният вятър разпиля въздишката й над хладните улички. След това гласът й безмълвно се разнесе от всяка една нейна тухла и обгърна момиченцето с тишината си:
- Щом никой не вижда цвета на очите ти, щом няма кой да види цвета на пастелите ти, ще види ли тогава някой сълзите ми, ще види ли някой усмивката ми, ще види ли някой младостта ми? Ами сърцето ми... То е толкова мъничко, то е най-трудното за забелязване. Не, никой няма да го види. Всичко, което виждаш в мен, момиченце, е с цвета на твоя пастел и всичко, което си нарисувало по мен, е с цвета на моите тухли. Очите тук няма да свършат работа. Нужно е нежно сърце.
Тухлите ми… те вече са стари… Но по тях и в тях има нещо безценно, което ти можеш да съхраниш и има само един начин, по който да направиш това…
- Какъв е той? – попита момиченцето, а сълзичките му безутешно галеха зацапаните му бузки.
- Когато съборят тухлите ми - тишинееше Стената, – не приспивай сърцето си, заради болката, която ще го мъчи!
А сега, най-добре отиди хубаво да се наспиш! Утре тук ще е опасно за теб...
- Добре, мила Стеничке - изхлипа момиченцето, докато драскаше с пръстчета така любимите тухлички, – но ти утре кажи на работниците... Кажи им, че си Стената! Викай с най-силната си тишина и те сигурно ще те чуят. Пък после аз ще дойда пак да си играем. Нали ще им кажеш?
- Разбира се! Откакто се помня, все говоря на хората.
- Затова ли беше толкова тъжна, когато те срещнах – защото никой не те беше чул?
- Преди да застанеш пред мен, бях загубила надежда, че ще ме срещне толкова любящо сърце, способно да почувства малката тайна, скрита в тухлите ми. А тя е толкова прекрасна; толкова е прекрасна, че е непоносимо тъжно да няма с кого да я споделиш. Е, вече съм спокойна... Сега върви! Обичам те, Момиченце Със Зелени Очи!
Когато момиченцето за последен път се притисна о червените тухлички, то ги почувства толкова близки, че...
- Стенице!... Щом моето сърце бие в теб и с него чувствам любовта ти, тогава... каква е разликата между нас?
Стената се умълча по-дълбоко от всякога, а след това тишината й майчински разроши чорлавите косици на момиченцето:
- Не знам. И аз нямам очи, с които да я видя.
Тогава детската ръчица бръкна в джобчето на червената рокличка, но там вече не беше останал никакъв пастел.
- Моля те, Стеничке, като дойдат работниците, кажи им и това...
И с пръстчета, напоени с парещи сълзички, момиченцето написа под топлото пастелено сърчице:
Аз съм Стената
