- Обичам те! – отвърнах й отчаяно.
- Да ме обичаш днес е опасно за теб. Ела утре. Тогава ще съм добра, кротка и послушна, тогава ще съм удобна... ела и ме обичай утре!
- Как да те обичам утре?! – почти проплаках, чувствайки се като сито, което се опитваше да задържи вода в себе си. Водата беше тя и гравитацията на времето неумолимо я отнемаше от мен, притегляйки я безвъзвратно към края й.
- Как да те обичам утре, след като сега стоиш пред мен жива, истинска, красива; как утре, щом днес текат сълзите в мен и днес светът ми празнува в очите ти?
Тя беше смела. Погледна ме с любов и каза:
- Ако сега останеш тук, те ще те убият. За теб все още има шанс да се спасиш. Сега върви! Ела утре и няма да пострадаш.
Сложих глава на гърдите й, мъката раздираше сърцето ми.
- Ако не те обичам днес, никога няма да те обичам, – говорех й трескаво, но не бълнувах – ако не те обичам тук, никъде няма да те обичам. Няма друго време и няма друго място! Не се опитвай да ме спасяваш, защото знам, че...
- Те идват – прекъсна ме спокойният й глас.
Погледнах зад гърба си. Къс и рязък дъх нахлу в дробовете ми, когато съществото ми панически се сви при вида на тълпата, която бавно стягаше обръча. Силен ужас се спусна като падащ асансьор през тялото ми, усещането ми за реалност се размърда като подвижен пясък под ходилата ми, но срещнах очите й и животът в мен отново стъпи на краката си.
- ... ако дойда утре, ще бъда един от тях – довърших аз мисълта си. – Спасение ли е това?
Очите й се насълзиха.
- Ще те убият! Те са много жестоки. Първо ще те накарат да гледаш какво ще стане с теб, ако не приемеш шанса, който ще ти дадат, а виждам, че ти няма да го приемеш. След това ще ти дадат последна възможност: ще те вържат за кръста и ще те оставят дълго сам, за да размислиш. През това време те просто ще чакат в тяхната тъмнина, ще изпитват сладост от болката ти и, тръпнещи, ще потриват ръце, жадни за кръв. Кръстът е лъжа, от която те имат нужда, за да бъдат това, което са... И ще дойдат... силни, смели... и ще те смажат. Носителите на злото ще убият теб и ще си тръгнат доволни, че са убили злото.
- Но аз знам истината, знам нашата истина! Обичам те и не ме естрах!
- И точно затова ще те убият: те са чедата на страха.
Сухи, сиви ръце злобно ме изхвърлиха извън струпаните, удобни за хвърляне камъни. Бяха немощни ръце, но голямата им численост ги правеше дяволски силни.
Тя остана там, завързана за гредите на големия дървен кръст, здраво побит в леко издигнатата над земята кръгла каменна площадка. Това беше центърът на окръжност, идеално очертана от струпани камъни, образуващи дебел зид, висок половин човешки бой.
Съществата, които обичаха утре, злорадо се вглеждаха в жената на кръста. Виждаха празника в зелените й очи, виждаха огнените й коси, виждаха тръпнещите й устни и пълните й приканващи гърди с твърди, назрели зърна, които се разкриваха под разкъсаната червена рокля; виждаха здравите й гладки нозе и нежните й силни ръце, виждаха смелото й лице, виждаха любящото й сърце...
Тя не беше приела шанса, който й бяха дали!
И страх в сърцата им,
и злоба в душите им
и мъст в устите им,
и смърт в ръцете им...
Безбройни отблъскващи пръсти настървено грабеха камъни и по най-грозния начин на света ги запращаха към жената, която обичах.
- Хвърляй! – крещяха тези около мен и тикаха в ръцете ми малки, сиви камъни. – Хвърляй, това е твоят шанс!
Сляпа ярост спусна наметалото си пред погледа ми и аз с крясък се врязох в тълпата. Не можаха да ме спрат, докато не изпочупих крайниците си да удрям, ноктите си – да дера и зъбите си – да хапя. Накрая ме събориха, смачкаха тялото ми.
- Какъв глупак си ти?! – говореха ми съжалително, а аз плюех в отвратителните им физиономии и огромна мъка разкъсваше сърцето ми...
Сухи, немощни, но затова пък много на брой ръце изправиха тялото ми, обърнаха главата ми към центъра на кръга и силно разтвориха клепачите ми. Подли пръсти старателно избърсваха сълзите от очите ми, така че прекрасно виждах как към кръста летяха камъни, докато на него не остана дори и кръв. Това бяха сиви, немощни камъни, но огромният им брой ги беше направил смъртоносни.
Когато беше хвърлен и последният камък, на мястото на окръжността се беше появил сив конус с идеално кръгла основа. Поставиха му надгробна плоча и много сълзи се изляха за покойницата в него. Сега тя беше толкова безлична и толкова идеална! Всеки можеше да каже за нея каквото си поискаше и никой не му възразяваше, защото за конуса се говореха само хубави неща. Всички говореха за него, какъв бил той вчера, а след това говореха за утре, когато щяха да убият поредното зло. Дори се захванаха да оформят идеална окръжност, очертавайки я с немощни, но затова пък много на брой камъни. Това беше техният живот: да образуват утрешни конуси и да говорят за тях, какви са били вчера.
Огледах безцветните фигури, образуващи жалката разлагаща се тълпа.
- Какво виждаш? – попитаха ме.
Не отговорих нищо. Тогава те заканително стесниха обръча си около мен.
- Какво виждаш?! – хриптяха гърлата на тези, които живееха утре. – Казвай!... Казвай!! – настояваха те, защото имаха нужда от лъжата на думите.
Предизвиках ги с безмълвие и, когато се доближиха достатъчно, ги подканих да погледнат в очите ми, а там се тълпяха хиляди и хиляди сухи, сиви гърди, които в стремежа си да живеят утре, отдавна вече бяха умрели.
Истината, отразена от очния ми гланц, като мощна невидима сила отблъсна зомбитата от мен. Отстъпвайки назад, те съскаха:
- Ти си глупак! Видя какво става с глупаците, но си остана наивен глупак!
Грозните им физиономии мазно се изкривиха:
- И все пак, ще ти дадем последна възможност: ще те вържем за кръста, а утре ще дойдем и...
- Няма да се възползвам от нея – прекъснах ги аз. – Убийте ме днес!
Думата „днес” хвърли тълпата в гърч и ужас. Веднага ми разбиха устата, че вече да не можех да произнасям тази скверна, сатанинска дума.
- Ще умреш утре! – крещяха всички, надвесили се над мен и отново набрали смелост. – Утре! Никой, никой не умира днес! Никой не умира днес!!
Бяха ми толкова жалки, чак смешни! Разсмях се с глас и от устата ми текна гореща кръв – неуспоримо доказателство на днешния живот.
Те бягаха от кръвта ми като дяволи от тамян, като вампири от дневна светлина.
- Вещер, вещер... зъл магьосник! Анатема! Анатема!... – крещяха най-страхливите, а останалите ставаха още по-зли.
Завързаха ме за дебелия дървен кръст. Докъдето стигаше погледът ми, земята беше осеяна със сиви конуси – съвършени геометрични фигури, изобразяващи идеала на злото.
Предвкусвайки утрешната кръв, живите утре се запътиха към своята тъмнина и сивите им сухи гърбове се стопиха под залязващото слънце. В тяхното утре и в моето днес те щяха да дойдат и да построят следващия си конус. С хвърлянето на последния камък за тях вече щях да съм „вчера”. Носителите на злото отново щяха да възтържествуват, а заедно с тях – и злото.
То все още тържествуваше.
Коментари Няма коментари Вашето мнение Заглавие:
Коментар: оставащи символа Търсене За този блог
Автор: pristanКатегория: Лични дневници
Прочетен: 26302
Постинги: 94
Коментари: 202 Гласове: 805 Блог вълни
Архив
Календар
| « | Декември, 2014 |
| П | В | С | Ч | П | С | Н |
|---|---|---|---|---|---|---|
| 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 |
| 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 |
| 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 |
| 22 | 23 | 24 | 25 | 26 | 27 | 28 |
| 29 | 30 | 31 |
Какво не знаете за Южна Африка – част първа
Изумителни факти за най-далечната африканска страна
- Израел нанесе два въздушни удара в Сирия
- Планираните приходи от "Южен поток" били 448 млн. евро годишно
10 причини да съжалявате за развода
Крайните решения невинаги са най-добрият избор
- Интересни факти за Южна Африка – част първа
- Хората, за които едва ли подозирате, че трябва да сте благодарни
Меси не остана по-назад от Кристиано, мушна три на Еспаньол
Гостите откриха резултата, но Барса спечели категорична победа с 5:1
