Постинг
23.09.2014 18:49 -
РЪКАТА, КОЯТО ДЪРЖЕШЕ МЕЧА
Когато и последната крепостна стена в света беше превзета, Императорът-завоевател триумфално навлезе с елитната си войска в новозавладените земи, за да види как изглежда "краят на света". И ето, че пред очите му се мярна селище от дузина колиби, покрай което селяните мирно обработваха земята си.
Императорът спря коня си до един мъж, който се занимаваше с прибиране на реколтата си.
- Как можеш спокойно да работиш, след като всички други са на война? - укорително попита той.
- Аз нямам нужда от войската на страната ми, но войската има нужда от мен - отговори селянинът и кимна към реколтата.
- Войската имаше нужда от теб на бойното поле. Ти и твоите съмишленици не ги подкрепихте. Сега всички са мъртви и ти ще трябва да ми се поклониш.
- Защо?
- Аз съм новият владетел на тази земя!
- Аз нямам нужда от теб, но ти имаш нужда от мен - отвърна спокойно селянинът и кимна към реколтата си. - Защо да ти се покланям?
Императорът не можа да понесе тази открита дързост и със светкавично движение отсече главата на селянина. Тя се търкулна и се спря до реколтата му.
Обсебен от гняв, Императорът вдигна ръката, с която държеше меча, нагоре. Войниците му, преситени на кръв и ужаси, молитвено насочиха погледи в острието, което сочеше небето. Наклонеше ли се към колибите, те не трябваше да оставят ни един единствен жив човек тук!
Тогава Първият воин, чието сърце вече просто крещеше за милост, се приближи съвсем до Завоевателя и тихо му каза:
- Господарю, за какво ни е тази победа, щом вече сечем КОРЕНИТЕ й?
Войниците изтръпнаха. Те много обичаха Първия воин, когото вече виждаха смъртно посечен.
Но вятърът ли беше за малко притихнал или думите на Воина бяха по-бързи от ума на Императора, но... За първи път, откакто Завоевателят помнеше себе си, да, за първи път ПОГЛЕДЪТ му трепна и той сякаш видя... За един миг, в който умряха и се родиха светове, Императорът усети полъха на вятъра, падащо листо пресече гледката му, птичи крясък се разнесе в близките дървета, кръвта попиваше в земята... и каква тишина... сякаш завинаги!
Изведнъж измежду колибите със смях и глъч се появиха две малки дечица, които се гонеха.
- Какво е това? - попита Императорът.
- Радост, господарю - отвърна Воинът.
- Радост? - повтори бавно Императорът, сякаш на себе си и погледът му стана неописуем, а ръката, която държеше меча, се задържа още малко вдигната горе - Какво е радостта, откъде идва тя и кой я дава? Аз мога много лесно да я погубя... Какво оставих зад себе си, мой Първи воине, какво дадох на света и какво му отнех?
Очите на Първия воин плачеха - чудо ли се случваше!!
- Аз исках този свят да бъде съвършен... - каза Императорът - Аз имах желания...
След това... О, кой би могъл да устои на Истината, нахлуваща в гърдите му като мощен водопад! Императорът умираше, всичко, което знаеше, го напускаше. Със сетни сили се противеше той и стискаше меча си в готовност за кръв.
- Защо се отворихте очи? - мълвеше Завоевателят - Защо се събуди сърце? Защо се отпушихте уши? Кой може да понесе ужаса на целия свят, събран в едни гърди?...
Императорът взе меча с другата си ръка и го издигна колкото можеше по-високо. Войниците тръпнеха. Очите им напрегнато се взираха в острието. То трепна, разцепи въздуха като светкавица и посече дясната ръка на Завоевателя.
- Завоевателят е мъртъв! - извика властно Императорът - На това безумие трябваше да се сложи край!
Земята си отдъхна, а Небето се радваше. Всемирът беше свидетел на крайно рядко явление:
Една могъща, велика душа беше успяла да разкъса веригите и да се освободи от тежките окови на най- дълбокия, силен и черен Ад.
Сега Завоевателят вече го нямаше. Сега вече нямаше кой да бъде съден. Убиецът беше мъртъв, с цялата му същност до най-дълбоките му пластове.
Сега този, който седеше на коня, беше спасителят на света. Войниците му се поклониха в нозете, а селяните със сълзи на очи коленичиха да целунат ръката му.
Ръката, която държеше меча.
Императорът спря коня си до един мъж, който се занимаваше с прибиране на реколтата си.
- Как можеш спокойно да работиш, след като всички други са на война? - укорително попита той.
- Аз нямам нужда от войската на страната ми, но войската има нужда от мен - отговори селянинът и кимна към реколтата.
- Войската имаше нужда от теб на бойното поле. Ти и твоите съмишленици не ги подкрепихте. Сега всички са мъртви и ти ще трябва да ми се поклониш.
- Защо?
- Аз съм новият владетел на тази земя!
- Аз нямам нужда от теб, но ти имаш нужда от мен - отвърна спокойно селянинът и кимна към реколтата си. - Защо да ти се покланям?
Императорът не можа да понесе тази открита дързост и със светкавично движение отсече главата на селянина. Тя се търкулна и се спря до реколтата му.
Обсебен от гняв, Императорът вдигна ръката, с която държеше меча, нагоре. Войниците му, преситени на кръв и ужаси, молитвено насочиха погледи в острието, което сочеше небето. Наклонеше ли се към колибите, те не трябваше да оставят ни един единствен жив човек тук!
Тогава Първият воин, чието сърце вече просто крещеше за милост, се приближи съвсем до Завоевателя и тихо му каза:
- Господарю, за какво ни е тази победа, щом вече сечем КОРЕНИТЕ й?
Войниците изтръпнаха. Те много обичаха Първия воин, когото вече виждаха смъртно посечен.
Но вятърът ли беше за малко притихнал или думите на Воина бяха по-бързи от ума на Императора, но... За първи път, откакто Завоевателят помнеше себе си, да, за първи път ПОГЛЕДЪТ му трепна и той сякаш видя... За един миг, в който умряха и се родиха светове, Императорът усети полъха на вятъра, падащо листо пресече гледката му, птичи крясък се разнесе в близките дървета, кръвта попиваше в земята... и каква тишина... сякаш завинаги!
Изведнъж измежду колибите със смях и глъч се появиха две малки дечица, които се гонеха.
- Какво е това? - попита Императорът.
- Радост, господарю - отвърна Воинът.
- Радост? - повтори бавно Императорът, сякаш на себе си и погледът му стана неописуем, а ръката, която държеше меча, се задържа още малко вдигната горе - Какво е радостта, откъде идва тя и кой я дава? Аз мога много лесно да я погубя... Какво оставих зад себе си, мой Първи воине, какво дадох на света и какво му отнех?
Очите на Първия воин плачеха - чудо ли се случваше!!
- Аз исках този свят да бъде съвършен... - каза Императорът - Аз имах желания...
След това... О, кой би могъл да устои на Истината, нахлуваща в гърдите му като мощен водопад! Императорът умираше, всичко, което знаеше, го напускаше. Със сетни сили се противеше той и стискаше меча си в готовност за кръв.
- Защо се отворихте очи? - мълвеше Завоевателят - Защо се събуди сърце? Защо се отпушихте уши? Кой може да понесе ужаса на целия свят, събран в едни гърди?...
Императорът взе меча с другата си ръка и го издигна колкото можеше по-високо. Войниците тръпнеха. Очите им напрегнато се взираха в острието. То трепна, разцепи въздуха като светкавица и посече дясната ръка на Завоевателя.
- Завоевателят е мъртъв! - извика властно Императорът - На това безумие трябваше да се сложи край!
Земята си отдъхна, а Небето се радваше. Всемирът беше свидетел на крайно рядко явление:
Една могъща, велика душа беше успяла да разкъса веригите и да се освободи от тежките окови на най- дълбокия, силен и черен Ад.
Сега Завоевателят вече го нямаше. Сега вече нямаше кой да бъде съден. Убиецът беше мъртъв, с цялата му същност до най-дълбоките му пластове.
Сега този, който седеше на коня, беше спасителят на света. Войниците му се поклониха в нозете, а селяните със сълзи на очи коленичиха да целунат ръката му.
Ръката, която държеше меча.
Търсене
За този блог
Гласове: 2839
