Постинг
15.02.2014 18:54 -
УТЕХА
Понякога човек СЯКАШ губи силите си; човек губи вяра в себе си, в това, което прави; губи смисъла, има чувството, че вече не знае нищо, че всичко е напразно; вече не знае кое е добро и кое - лошо, кое е правилно и кое - не. Тогава човек остава объркан, не знае как да продължи; тогава човек мисли, че е лош, че за нищо не става, че трябва да се вземе в ръце, да направи нещо добро със себе си, нещо добро от себе си. Но той няма сила в този момент, няма сила за нищо, няма сила дори да изкара сълзи от очите си, с които да облекчи малко състоянието си... а се чувства ужасно! Всичко, което открива в себе си, е безсилие, гняв, страх, отрицание... Дори най-прекрасните картини, които се опитват да се промъкнат в съзнанието му, само още повече разпалват гнева му. Сега човек е готов да разрушава, да фучи, да крещи; сега той е готов да помете всичко, дори себе си... Само и само да намери малко покой...
Човекът в това състояние няма нужда от упрек, няма нужда от пример, няма нужда от съвети и готови решения, няма нужда от позитивно мислене, молитви и медитации. Сега той не може да понесе нищо повече, всяко едно нещо му идва в повече. Той знае всичко, изпробвал е всичко, той е претъпкан от позитивизъм и набожност, минал е през всичката тази бълвоч. Тези, които го съветват и упрекват, тези велики стратези на човешкото щастие всъщност отиват там, откъдето той се връща. Тортите на щастието, които те му поднасят с ерудираната усмивка на успеха, той е готов да размаже в начетените им, опитни физиономии.
Сега този човек е на ръба на велика криза. Пред него е зейнала бездна. Той е изчерпал целия си наличен капацитет в усилието си да проумее, да разбере бездната. Но тя му поставя неумолима граница, която го задушава. Тя е като клетка, в която сега беснее освирепелия звяр. Той беснее, защото иска свобода, този свят е вече тесен за него, но работата е там, че беснеещите зверове ги държат в клетки...
Какво стана, пита се човекът, защо се превърнах в такъв звяр, как... Е-е-е-х, човече, ти само беше лустросал звярът, който си, за да можеш да оцелееш в това лустросано общество. Сега ти отново стигна до себе си. Сега твоята истина разяжда гърдите и корема ти.
Сега този човек не се стреми към успех и щастие в този свят, тези успех и щастие, които онези мазняри му навират в лицето и с които искат пак да го лустросат. Сега този човек си казва: Аз съм звяр, по дяволите, и какво ме интересуват всичките ви скапани стратегии, след като те ще бъдат прилагани от звяр. Тук става дума за мен!!!
Сега този човек няма нужда от нищо друго, освен от УТЕХА.
Само една добра дума... Не съвет, не решение! Добра дума, като "Всичко е наред", като "Приятно ми е с теб", като "Ти си добър човек"...
Само една нежно поставена ръка на рамото...
Само едно приятелско предложение като "Искаш ли да изпием по чаша чай?"...
Този човек е загубил вярата в себе си. Той мисли, че е звяр. Утехата идва като живителен еликсир за него, защото тя му показва, че някой друг не го възприема по този негативен начин, и най-важното(!!!): не го възприема по този негативен начин СЕГА. Това веднага го кара да погледне на себе си по друг начин, нещо в него трепва, той сякаш си поема свеж въздух, искра надежда ли проблясна някъде, сълза ли се опитва да изобличи зверската му същност...
Стратезите на щастието му казват: не си в ред, човече, направи това и онова, промени се и всичко ще е окей. Но идва някой и му казва: Всичко Е окей. Ти СИ окей.
Човекът се поуспокоява. Сега той може да усети нещо добро в себе си, без да прави или да има нещо.
Сега той разбира, че началната точка е звярът.
Единият начин да се "отървеш" от звяра е да го "облечеш" в агнешка кожа. Но за човекът, който наистина пита "Кой съм аз?" този номер рано или късно вече не върши работа. Така или иначе, кожата все някога ще бъде скъсана, тя е лъжа. Другият начин да се отървеш от звяра, е да го утешиш. Ти, човече, си изпитал вече как ти действа утехата, дадена ти от някой друг. Сега е време сам да започнеш да си я даваш; време е да започнеш да я даваш и на други.
Ах, колко е трудно да даваме утеха! И колко лесно е да упрекнем човека в слабост, в мижитурност; колко лесно е да изтъкнем всеки негов порок, всеки недостатък! Започвам да прозирам защо е така: мислим се за много силни. Но се мислим за такива, защото не отваряме тъмните си стаи, в които така добре сме заключили зверската си същност. Цели халета от агнешки кожи ни делят от страшните подземия.
Но, веднъж изпаднали в зверското състояние, ние разбираме... ние се разкайваме... ние молим Бог за прошка... треперим... разкъсваме гръдния си кош с ярост, за да излезе яростта от него... И затова оправдаваме всичко зло в нас с другите и другото, защото не смеем и да помислим даже, че това сме ние, че това е наш собствен, дълбок пласт. Ние се страхуваме от себе си и осъждаме себе си, когато се видим в другите, не искаме те да ни напомнят за нас.
Един звяр, приятели, може да получи утеха само от друг звяр. Само от този, който е разбрал, що за звяр е.
Ние сме зверове, казват зверовете, и явно няма какво да се направи по този въпрос. Дълбахме и дълбахме в себе си и това е в крайна сметка, до което достигнахме: страх и гняв. Ние сме такива, каквито сме. Явно такива трябва да бъдем. Явно нещата така са наред. Вече не ни остава нищо друго, освен да изпием по чаша чай, защото всеки напън си остава просто една лудост, едно безумие.
АЗ СЪМ ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ И ВСИЧКО Е НАРЕД!
Това, приятели, според мен е алхимичната формула, която превръща калта в злато.
Човекът в това състояние няма нужда от упрек, няма нужда от пример, няма нужда от съвети и готови решения, няма нужда от позитивно мислене, молитви и медитации. Сега той не може да понесе нищо повече, всяко едно нещо му идва в повече. Той знае всичко, изпробвал е всичко, той е претъпкан от позитивизъм и набожност, минал е през всичката тази бълвоч. Тези, които го съветват и упрекват, тези велики стратези на човешкото щастие всъщност отиват там, откъдето той се връща. Тортите на щастието, които те му поднасят с ерудираната усмивка на успеха, той е готов да размаже в начетените им, опитни физиономии.
Сега този човек е на ръба на велика криза. Пред него е зейнала бездна. Той е изчерпал целия си наличен капацитет в усилието си да проумее, да разбере бездната. Но тя му поставя неумолима граница, която го задушава. Тя е като клетка, в която сега беснее освирепелия звяр. Той беснее, защото иска свобода, този свят е вече тесен за него, но работата е там, че беснеещите зверове ги държат в клетки...
Какво стана, пита се човекът, защо се превърнах в такъв звяр, как... Е-е-е-х, човече, ти само беше лустросал звярът, който си, за да можеш да оцелееш в това лустросано общество. Сега ти отново стигна до себе си. Сега твоята истина разяжда гърдите и корема ти.
Сега този човек не се стреми към успех и щастие в този свят, тези успех и щастие, които онези мазняри му навират в лицето и с които искат пак да го лустросат. Сега този човек си казва: Аз съм звяр, по дяволите, и какво ме интересуват всичките ви скапани стратегии, след като те ще бъдат прилагани от звяр. Тук става дума за мен!!!
Сега този човек няма нужда от нищо друго, освен от УТЕХА.
Само една добра дума... Не съвет, не решение! Добра дума, като "Всичко е наред", като "Приятно ми е с теб", като "Ти си добър човек"...
Само една нежно поставена ръка на рамото...
Само едно приятелско предложение като "Искаш ли да изпием по чаша чай?"...
Този човек е загубил вярата в себе си. Той мисли, че е звяр. Утехата идва като живителен еликсир за него, защото тя му показва, че някой друг не го възприема по този негативен начин, и най-важното(!!!): не го възприема по този негативен начин СЕГА. Това веднага го кара да погледне на себе си по друг начин, нещо в него трепва, той сякаш си поема свеж въздух, искра надежда ли проблясна някъде, сълза ли се опитва да изобличи зверската му същност...
Стратезите на щастието му казват: не си в ред, човече, направи това и онова, промени се и всичко ще е окей. Но идва някой и му казва: Всичко Е окей. Ти СИ окей.
Човекът се поуспокоява. Сега той може да усети нещо добро в себе си, без да прави или да има нещо.
Сега той разбира, че началната точка е звярът.
Единият начин да се "отървеш" от звяра е да го "облечеш" в агнешка кожа. Но за човекът, който наистина пита "Кой съм аз?" този номер рано или късно вече не върши работа. Така или иначе, кожата все някога ще бъде скъсана, тя е лъжа. Другият начин да се отървеш от звяра, е да го утешиш. Ти, човече, си изпитал вече как ти действа утехата, дадена ти от някой друг. Сега е време сам да започнеш да си я даваш; време е да започнеш да я даваш и на други.
Ах, колко е трудно да даваме утеха! И колко лесно е да упрекнем човека в слабост, в мижитурност; колко лесно е да изтъкнем всеки негов порок, всеки недостатък! Започвам да прозирам защо е така: мислим се за много силни. Но се мислим за такива, защото не отваряме тъмните си стаи, в които така добре сме заключили зверската си същност. Цели халета от агнешки кожи ни делят от страшните подземия.
Но, веднъж изпаднали в зверското състояние, ние разбираме... ние се разкайваме... ние молим Бог за прошка... треперим... разкъсваме гръдния си кош с ярост, за да излезе яростта от него... И затова оправдаваме всичко зло в нас с другите и другото, защото не смеем и да помислим даже, че това сме ние, че това е наш собствен, дълбок пласт. Ние се страхуваме от себе си и осъждаме себе си, когато се видим в другите, не искаме те да ни напомнят за нас.
Един звяр, приятели, може да получи утеха само от друг звяр. Само от този, който е разбрал, що за звяр е.
Ние сме зверове, казват зверовете, и явно няма какво да се направи по този въпрос. Дълбахме и дълбахме в себе си и това е в крайна сметка, до което достигнахме: страх и гняв. Ние сме такива, каквито сме. Явно такива трябва да бъдем. Явно нещата така са наред. Вече не ни остава нищо друго, освен да изпием по чаша чай, защото всеки напън си остава просто една лудост, едно безумие.
АЗ СЪМ ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ И ВСИЧКО Е НАРЕД!
Това, приятели, според мен е алхимичната формула, която превръща калта в злато.
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
анонимен -
С две думи, оставете ме на мира!
16.02.2014 10:22
16.02.2014 10:22
С две думи, оставете ме на мира!
цитирай
2.
pissy -
Интересно
18.02.2014 20:07
18.02.2014 20:07
Бях си направила чай и чаках да се накисне, докато четях това великолепно душеизлияние :)
цитирай
3.
etyna -
Точно
21.02.2014 20:29
21.02.2014 20:29
от това имах нужда, благодаря ти!
цитирайПопадна ми етимологията на думата "ОТЧАЯНИЕ" и реших, че е интересно... Произхожда от "чаяние" - стара славянска дума за надежда, очакване. Представката "от-" е в смисъл край на действието.
Намерих я в една дълга статия, която разграничава светското от религиозното отчаяние, като второто е фиксирано като състояние, в което се чувстваш изоставен от бога и се третира като голям грях. И понеже е дълго за разказване, цялата концепция може да сведе до това кратко стихче, което ми попадна някъде другаде:
Потоки желчи изливает на меня лукавый бес,
— Мол, ты никчемен и не к чему не годен!
— В мозгу лишь хаос, тело все разбито.
А в мыслях лишь грехи, которых мне уже не искупить…
Душа то плачет, то смеется, но луч надежды всё же в ней горит.
А это значит Бог со мною, — Я все еще живой и буду жить!
цитирайНамерих я в една дълга статия, която разграничава светското от религиозното отчаяние, като второто е фиксирано като състояние, в което се чувстваш изоставен от бога и се третира като голям грях. И понеже е дълго за разказване, цялата концепция може да сведе до това кратко стихче, което ми попадна някъде другаде:
Потоки желчи изливает на меня лукавый бес,
— Мол, ты никчемен и не к чему не годен!
— В мозгу лишь хаос, тело все разбито.
А в мыслях лишь грехи, которых мне уже не искупить…
Душа то плачет, то смеется, но луч надежды всё же в ней горит.
А это значит Бог со мною, — Я все еще живой и буду жить!
такива сме, каквито сме и всичко е наред... :)
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 2839
