Не много отдавна живял един младеж, който имал чувствително, нежно и любящо сърце. Но хората странели от него, защото той не бил нито красив, нито богат, нито притежавал някакви умения, с които да бъде особено полезен или забавен. И, понеже сърцето му никъде не срещало топлина, то винаги си оставало самотно и страдащо. Но това не накарало младия човек да намрази хората. Сърцето му не изстивало, не загубвало чувствителността си и все така продължавало да обича.

     Младежът често се разхождал сам сред природата. В нейната красива и любяща прегръдка той намирал утеха и поне за няколко мига забравял болката си.

     Веднъж, в един горещ летен ден, младежът отново излязъл да се поразходи. По обед стигнал до една голяма поляна, а в средата й съзрял най-красивото човешко създание, което бил виждал някога. Това било прелестно момиче, което седяло сред тревите върху голям бял камък. Младежът забелязал, че кожата на красавицата била бледа, устните й – сини и цялата треперела, сякаш от студ.

     - Здравей! – поздравил я той и угрижено запитал – Какво правиш тук? И защо трепериш така?

     - Изтърпявам наказанието си – отвърнала красавицата и леден полъх разрошил косите на младежа.

     - Какво наказание? – попитал той смаян.

     - Заради студеното сърце, което нося, една фея ме прокле бавно да изстивам под топлите лъчи на слънцето, докато се вледеня и умра.

     - Но ти си толкова красива, така прекрасна! – възкликнал недоумяващо младежът. – Това трябва да е била много жестока фея!

     - Не – поклатила глава красавицата. – Така вече няма да наранявам човешките сърца, а много са тези, които съм оставила разбити.

     - А слънцето?... – отчаяно попитал младежът. – Толкова е жарко! Никак ли не те стопля?

     - Слънцето е безсилно пред студа, който ме убива. Той извира от сърцето ми. Там няма огън, няма любов. Вече нищо и никой не може да ми помогне.

     Младежът направил крачка към замръзващото момиче.

     - Не трябва да умираш просто така! Все може да се направи нещо.

     - Вече е твърде късно. Който дръзне да ми помогне, ще загуби живота си. Затова не приближавай повече!

     - Не, не е късно! – упорствал младежът. – Щом искаш да ме предпазиш, въпреки че това ще струва живота ти, ти не си съвсем студена. Трябва да живееш! Вече няма да си същата като преди, от сърцето ти ще струи топлина и ще радваш хората с красотата си.

     С треперещи устни и стъклен поглед в очите, момичето едва отвърнало:

     - Не ставай глупак! Не се опитвам да предпазвам никого. Нито ти, нито някой друг може да ми помогне, но който се опита да го направи, ще изгуби живота си. Махай се от тук и ме остави да умра на спокойствие!

     Леден вятър пронизал младежа в гърдите с такава сила, че го принудил да се свие в нозете на красавицата. Болка разкъсала сърцето му и той отново се почувствал нежелан, отритнат и унизен. Но бил решен! Погледнал нагоре към прекрасното женско лице, което все повече заприличвало на ледена статуя. Красавицата умирала...

     „Сърцето!”, помислил си младежът и обгърнал тялото на момичето така, че сърцето му било възможно най-близо до неговото. В миг ледена пелина обвила цялото същество на младежа. Душата му страдала, тялото му тръпнело от студ, но желанието му да спаси красавицата не отслабвало. Продължавал да изпраща топлина и любов към нея, усещайки как самият той постепенно замръзвал. Със сълзи, които застивали още на бузите му, той с мъка й говорел:

     - Колкото и да ме отблъскваш, колкото и студена да си, аз ще бъда до теб и ще те обичам! Моля те, приеми любовта ми! Нека тя стопли сърцето ти!

     Доколкото можел със скованото си тяло, младежът разтърсил момичето и с последни сили извикал:

     - Събуди се от ледения си кошмар, обичай и живей!

     Любовта му била толкова силна и искрена, че пробила и започнала да разтапя ледения пояс около сърцето на хубавицата. Тя усетила нещо топло, нещо много мило и нежно да се заражда в гърдите й. Усетила такава лекота и се почувствала толкова приятно в прегръдката на младежа, че сълзи на благодарност потекли от очите й. Когато красавицата усетила тези сълзи да милват лицето й, заплакала още по-силно, но вече от мъка и състрадание към младежа. Сега сърцето й, дарено с топлина, ясно чувствало цялата болка на младежа, всичката му мъка и страдание. Красавицата знаела: той не бил длъжен да я спасява, той спокойно можел да не си причинява цялото това страдание, което щяло да го убие, но нещо необяснимо му давало тази голяма сила...

     „Ако не бях толкова студена, нямаше да бъда причина този младеж сега да страда така”, помислило си момичето и с ужас осъзнало какво е причинявало на всички хора, сблъскали се в миналото й със студеното й сърце. И, докато първите му сълзи били студени и едва процеждащи се от очите му, сега то плачело с горещи, едри сълзи, които разтапяли покриващия го скреж, потичали към младежа, замръзвали по него и го обгръщали в ледена прегръдка. Хубавицата искала да спре сълзите си, защото виждала, че те погубвали спасителя й, но усилията й оставали напразни. Опитвала се да го отблъсне от себе си, но силата на прегръдката му била непреодолима.

     - Вземи любовта си! – молела му се тя. – Не се погубвай заради мен!

     - Любовта ми сега ти е нужна – отвърнал младежът. – Приеми я и аз ще бъда щастлив!

     Топлина се разливала вече по цялото тяло на красавицата. Косите й станали меки и вълнисти, кожата – гладка и нежна. Младежът погледнал към лицето й и останал поразен от истинската красота, разкрила се под безчувствения скреж. Сега в очите на момичето имало топъл блясък, устните му били пълни и червени, а кожата му – с цвят на праскова.

     - Ти ще живееш! – усмихнал се младежът. – Толкова си красива!... Толкова... прекрасна!...

     - Обичам те! – казало момичето през сълзи и горещо го целунало. – Моля те, не си отивай! Остани с мен!

     Младежът едва усетил целувката й със замръзналите си устни, но това усещане било най-прекрасното в живота му.

     - Аз съм щастлив, истински щастлив!

     Това били последните му думи. Заедно с тях изтекла и последната сълза на момичето, която паднала върху гърдите на спасителя му. Той усетил горещината й и в миг по цялото му тяло се разнесла приятна топлина. Почувствал нежната прегръдка на своята любима и блажено затворил очи завинаги. Момичето дълго гледало лицето му, което сега било много, много красиво...

     Някъде из въздуха се разнесъл гласът на феята:

     „Радвам се, че се намери човек, който да се пребори с проклятието ми над теб! Сега сърцето ти сигурно вече е почувствало силата на истинската любов?”

     - Това ли носи тя? – попитала красавицата и леко повдигнала от скута си главата на мъртвия младеж.

     „Нима още не си разбрала!?”, меко отговорила феята и гласът й се разсеял с полъхващия вятър, „Истинско щастие – това е, което носи истинската любов. Младежът беше спасител за теб, но ти беше спасителка за него. Сега той живее в топлото ти сърце. Сега вече няма място за болка. Сега сте едно. Обичай и бъди благословена!”

     Изведнъж хубавицата почувствала лекота и облекчение. Погледнала към ръцете си: вместо мъртвото тяло на своя любим, тя държала ефирна пелерина. За първи път от дълго време красавицата се усмихнала и внимателно наметнала пелерината. Сякаш две успокояващи, любящи ръце обгърнали тялото й. О, да, тя познаваше тези ръце – те принадлежаха на сърцето, дарило гърдите й с топлина.

     Изпълнена с любов и истински щастлива, красавицата отново заживяла сред хората, но вече радвайки сърцата им.